Какво ли не опитвах. Криех си цигарите от себе си. Първо ги давах на някой от семейството, но после започнах да се моля и те ми отстъпваха. После започнах да си слагам цигарите в едно помещение на междустълнищното пространство. И това не помогна. После започнах да си крия цигарите в мазето, но и това не помогна. През час ходех до мазето, тропах с външната врата и на комшиите от първия етаж може и да им е писнало да ме търпят. Имаше и момент, когато пушех в самия жилищен вход на отворен прозорец, но входа така се умирисваше, че просто не се търпеше. Предпоследната мярка за изолиране от цигарите беше да си зария кутията в един буркан от компот и после в шумата под едни дървета в междублоковото пространство. Но и там ходех по 8 пъти дневно да рия шумата и пушех на отиване по половин цигара. След това започнах да увеличавам цигарите дневно, като се попримирих. Дойде ми на идея да опитам отказването по подобие на опита на академик Иван Петрович Павлов. Това беше идея за условния рефлекс. При оригиналния опит по време на хранене на опитното куче светват слетлина. След няколко храненета по този начин пускат светлина на кучето, без да му подават храна, но при него слюнкоотделянето протича именно по метода на условния рефлекс. Така реших щом си дръпна цигара и ми стане приятно последователно да се изгоря с цигарата по ръката и така да създам условен рефлекс. Идеята ми беше да се втълпи на мозъка ми, че изпушването на една цигара носи многократно повече болка отколкото удоволствие. Метода беше донякъде успешен. Щом прилагах процедурата след това 10-ина дена спирах абсолютно цигарите. Но след това дали от силна душевна възбуда или просто от по-изразена депресия, от която всъщност си страдам, та наново продължавам да пуша. И така направих около 4 серии изгаряния на по 7-8 места всеки път. Цялата ръка ми ставаше в рани и трудно хващаха коричка, трудно завяхваха. Майка ми и сестрите ми казваха, че така може да стане инфекция и да ми отрежат ръката. Не ми беше жал за ръката ми, че може да я загубя. Страхувах се, че по-скоро и двете ръце да ми отрежат, отново може да си търся цигари и да си пуша. Споделях това и с приятели. Искаше ми се със споделянето ми да се въвлека в обществена отговорност. Изказах мнение през един познат, че имам силна воля. Той ми каза, че моята проява на самонаказание не е признак на силна воля, ами на отговорно съзнание. И един ден се случи нещо много интересно като резултат. Първо на една командировка един колега ми каза, че въобще не ми отива да пуша. Позамислих се доста. На същия ден вечерта се видях с един стар приятел от детинство, с който не сме сядали на сбирка от няколко години. Така леко в разговора стана на въпрос, че той ме помни на младини като запален спортист и заклет трезвеник и непушач. Изведнъж в сърцето ми нахлу вълна на самочувствие. Сетих се в ученическите години как мои съученици и съкурсисти са ме молели само веднъж да си дръпна от цигара, за да изпаднат всички в екстаз. Майтапеха ме на бригадата, че след като съм изпил една капачка коняк от бутилката, после за самонаказание съм правел обиколки на селото за назидание. А това, че ръцете ми винаги бяха покрити с мазоли от тренировъчните лостове, това беше също черта на подвиг за мен. След тази вечер нещо се преобърна в мен. Обадих се на мой приятел и му предложих да ми купи останалите кутии цигари на достъпна цена, бях се запасил доста, само и само да се отърва, но да не ги късам и хвърлям на боклука както обикновено правя. Сега от време на време ми се допушва много силно, все едно, че ми се ходи много до тоалетната, но след 2-3 минути ми отминава кризата. Просто не отивам да си купя цигари, ами си държа на позицията, че съм спортист и тази отрова просто не ми отива.